Резюме

В светлината на теорията на оптималното данъчно облагане и практиката в редица федерални и унитарни държави е очертана концептуалната рамка на разпределението на данъчните отговорности между централна и местна власт. Направена е разлика между децентрализация на данъчната политика (правомощията по определянето на данъчни бази и ставки) и на данъчната администрация (събирането на данъците). На тази основа са изведени и формулирани възможните решения за България. Аргументиран е изводът, че укрепването на данъчната автономия на местната власт е основна цел на реформата в местните финанси, но подходящите данъци са малко и са с ограничен приходен потенциал. Предложено е оптимизиране на имотните данъци и допълването им с местен данък върху наемите, както и с местен патентен данък. Приходният потенциал на тези автономни местни данъци не е голям, особено в малките общини, което обуславя и необходимостта от полуавтономен паралелен местен данък върху личните доходи, както и от съществено централно субсидиране, т.е. от преразпределение на данъчните приходи между общините.